Сто Дни от Края на Света

Сряда. Преди точно сто дни светът свърши. Всички хора изчезнаха в 12:43 на обяд. Градът беше пуст, по улиците се трупаше прах, а площадите все още бяха накичени с коледната украса, защото нямаше кой да я свали. Дим се завъртя още веднъж в леглото, преди да отвори очи. До него седеше Тея, облечена в бяла рокля и с перфектен грим.

„Добро утро“, поздрави го тя.

„Добро утро“, отвърна той, протягайки се, „Колко е часът?“

„Има ли значение?“

„Колкото имаше вчера. Колкото ще има и утре, ако въобще има утре.“

„Не бъди драматичен“, скастри го Тея, все още седейки на леглото до него.

Дим се изправи с неохота. Не защото му се спеше още. Откакто светът свърши, спеше превъзходно. Един от малкото плюсове на апокалипсиса беше липсата на отговорност към другите. Към себе си той отдавна се беше отказал да бъде отговорен. Когато отиде в кухнята, Тея вече го чакаше на масата.

„Направи ли ми кафе?“, попита той.

„Разбира се, и закуска ти спретнах“, отвърна с усмивка тя, сочейки с поглед празната чиния пред стола му.

„Не си загубила чувството си за хумор.“

„Ще си остане непроменено. Какво ще правиш днес?“

„Знаеш ли кой ден е днес?“, подхвърли той, съсредоточен в рязането на хляба. Намаза филията с някакъв пастет и се обърна към нея.

„Изминаха сто дни.“, каза тя, поглеждайки към прозореца. Някога улицата отпред беше изпълнена с деца, тъкмо идващи на училище.

„Значи знаеш какво ще правя днес.“

Дим се облече. Нямаше нужда от предпазни маски или някакво специално оборудване. Краят на света не беше съпроводен с фойерверки, нямаше експлозии, нито грандиозно шествие на гибелта. Просто един кух удар. След него мрак. И когато мракът изчезна, хората ги нямаше. Нямаше нищо освен един празен град. Странно, но въздухът не стана по-лек за дишане. Излизайки от входа, Дим закри очите си заради слънцето. Преди му ставаше лошо, губеше равновесие. И сега е така, просто не го интересуваше. Пое на запад. Тея вървеше до него, но той не я поглеждаше.

„Защо не се качиш на колата? Далече е.“, попита тя.

„Не искам да хабя гориво“, отвърна Дим.

„Много добре знаеш, че това не е причината.“

„Добре“, измърмори той, „Харесва ми да вървя из бетонната пустиня. Не си длъжна да идваш с мен, щом те мързи.“

Тея се изсмя. Смехът ѝ кънтеше живо сред урбанистичното гробище, а ехото му го преследваше до следващата пресечка.

„Помниш ли, когато ни арестуваха тук?“, каза тя, сочейки пекарната.

„Помня, че баща ти беше бесен. Кървясалите му очи, издутите вени по врата, тежката походка и юмруците, които развяваше в лицето на дежурния полицай…“

Дим изпъчи гърди, свъси поглед и размаха юмрук към едно дърво:

„Вие знаете ли кой съм, аз съм шефа на съда!“, имитираше го с пискливо-боботещ глас Дим. Тея се смееше.

„Ако не бях там, щеше да те удуши, сигурна съм. Какво ти каза?“

„Пред районното ли? Че съм смотан пикльо и че ако се доближа пак до теб, ще ме екстрадира в Турция. Трябваше да го послушам.“

Тея застана пред Дим.

„Погледни ме.“

„Не.“, каза той, отвръщайки поглед от нея.

„Погледни ме.“, Тея отново беше пред очите му, „Не съжалявам за нищо.“

„Аз съжалявам. Ако го бях послушал, нищо от това нямаше да се случи.“

„Никога не съм била по-щастлива, откакто съм с теб.“

„Така и не ти повярвах.“

„Не вярваш на себе си, не на мен. Не вярваш, че заслужаваш да бъдеш обичан.“

„Никой не остана вече за обичане.“

Тея не каза нищо, но изражението ѝ беше красноречиво. Той знаеше, че говори глупости. Но не беше готов да го приеме. Мълчанието сред вечната тишина на улиците тежеше като неразрешен семеен скандал на почивка. Вината го разкъсваше като черна дупка звезда, която се е приближила една идея по-близо от разумното — постепенно, атом по атом. Влязоха в гробището. Истинското. Беше идвал на това място през ден, откакто всички изчезнаха.

„Ето го.“, каза той, галейки надгробния камък.

„Ето ме.“, отвърна тя.

„Не трябваше да се качваш с мен в колата.“, каза той и колабира на колене пред плочата с нейното име и лик, „Не трябваше да карам толкова бързо, трябваше да спра на онзи знак…“

Тея се наведе до него и каза:

„Дим, това не може да продължава повече така.“

„Ти беше целият ми свят“, отвърна той и погледна изчезваща халюцинация до себе си, „Без теб той просто свърши.“

Дим не обърна внимание на чуруликащите птици. Така, както вече не обръщаше внимание на колите, на бизнесмените, на адвокатите, на общите работници, на строежите, на продавачите на китайски сувенири, на учениците, на баристата в кафенето до тях, на магазинерите, на бижутерите, на полицаите, на уличните котки, на боклукчийските камиони, на съседите, вдигащи купон до пет сутринта, на гробищния градинар, който за малко щеше да отсече на Дим пръстите с косачката, заблеян в краката на вдовицата в съседния парцел.

Те бяха от един друг свят. Свят, който преди сто дни свърши.