Квадратно дишане

вдишай…2, 3, 4.

Писмото, адресирано до съпругата ми, потрепваше от морския бриз в задния джоб на панталона ми. Беше изпратено анонимно и загадъчният инициал ме повлече неконтролируемо като вълните, разбиващи се в скалите пред мен. “Скъпа Леда, ще те очаквам на скалите в последната събота на август, в 8. К.” Заслушан в нашепващия плисък на водата, допушвах цигарата си на паркинга. Не допусках, че би имала афера. Кипящият гняв и киселото разочарование захвърлиха фаса в купчина изгнили водорасли. Насочих се към скалите. Мидени черупки скърцаха под стъпките ми. Не си пишеше с тайни номера и нямаше необясними срещи. Две стиснати до червено разрушителни топки се мятаха край превъзбуденото ми тяло към естествения скален триметров кей. Давал съм всичко за нея. С няколко подскока се покатерих на мокрите камъни. В края им видях фигура, облечена в панталон с цвят на къпини, вееща се бяла риза и с каишка, а на нея - британски късокосмест котарак. Той повдигна предната си лапа, облиза я, наведе глава и заглади ушите си. Фигурата се обърна. Пред мен стоеше Леда, вързала косата си на кок. Два перленозелени камшика ме подкосиха и отстъпих със залитане. 

- Леда - възкликнах аз. Не беше възможно.

- Опасявам се, че си се припознал.

Котаракът преустанови къпането си, погледна ме, цепнатите му изумрудени очи се изпълниха, изви гърба си като светкавица и изсъска срещу мен. 

- Отварянето на чужди писма е признак на лошо възпитание - каза тя. Ефирният глас на Леда се плъзгаше между устните на тази непозната. Същите безтегловни устни, които съм целувал безчет пъти, в които съм се вричал до смъртта им.

- Коя си ти? - попитах аз.     

- Задаваш грешните въпроси - отвърна тя, изтупвайки блузата си, и дръпна каишката. - Хайде, Север. Тръгваме си. 

 Котаракът измяука и с вдигната на въпросителна опашка последва стопанката си. Защо не знаех, че жената, с която живеехме от десет години, с която очаквахме дете, защо не знаех, че има сестра? 

- Чакай - побягнах след тях. - Спри! 

 Стиснах ръката й. Обля ме изтръпващ влажен лед, реалността се преобърна и пропаднах в болезнен мрачен тунел. Последното, което чух, беше заглъващото ехо на морето, катастрофиращо в скалите до мен.    

задръж…2, 3, 4.

 Освестих се от парещия августовски изгрев. Завлачих натъртеното си тяло до колата и се прибрах. Отключих вратата на апартамента, а Леда ме посрещна с ръце на кръста в антрето. Коремът й се беше издул като вулкан. 

- Къде, по дяволите, беше? Звънях ти сто пъти!

- Не знам.

- Не знаеш къде си бил? - повдигна вежда и тон Леда.

- Надявах се ти да ми кажеш - извадих писмото от задния си джоб и й го подадох, а то натежа между нас като нечут зов за помощ. Тя го измъкна със замах.

- Какво е това? - попита Леда, завирайки листа в лицето ми. - Ти наистина ли си ми чел пощата?

- Моля?

- Всичко съм очаквала от теб, но не и такава долна ревност! - изрева тя. - Никога не си съобразявал с друго освен със себе си! 

- За каква ревност говориш? Защо не си ми казвала, че имаш сестра близнак?

- Ти мръдна ли? - отвърна Леда и показалецът й направи лупинг около слепоочието й.

- Чакаше те на скалите. Видях я.

- Това е най-нелепото оправдание, което съм чувала. Знаеш ли, нямаш никаква мяра, Ники, никакво уважение към мен! - каза тя и изхвърча в кухнята.

- Пак ли тази глупост? - отвърнах аз. Изхвърлих обувките си и я последвах, но се спънах в навита постелка за йога. Изпсувах.

- Не пак, отново - каза тя, извади яйца от хладилника и си пое дълбоко въздух, подпирайки се на плота. - Докато не ме чуеш!

- Леда, ти не ме чуваш! Трябва се успокоиш, за да…

- Не ми казвай да се успокоя! - тя захвърли яйце по мен, което изплющя в рамката на вратата. - Откакто съм забременяла, не си си вдигнал пръста. Излизаш, когато си искаш, прибираш се, когато си искаш, оставяш ме да се оправям сама, да готвя, да чистя, а сега се оказва, че ми ровиш из нещата! 

- Какво ти става, откачи ли?

- Ще видиш ти кой е откачил. 

Тя излезе от кухнята. С подпиране на стената стигна до спалнята, а аз вървях след нея, мислейки как да я вразумя. Тръшна вратата в лицето ми. 

- Отивам при майка, не издържам повече - извика отвътре. - Трябва да мисля за себе си и за детето, щом ти няма да го направиш.

- Където искаш отивай - изкрещях аз, изненадан от този отговор. - Откачалка! 

- Разкарай се, жалък егоист!

издишай…2, 3, 4.

Квадратното дишане е ритмична дихателна практика за релаксация, която научих на един йога ритрийт. Седях на скалите и безуспешно се опитвах да се центрирам, усамотен с пурпурния залез и равнодушното море. Чух потракването на токчета. Двойникът на Леда и Север застанаха до мен. Тя се взря във фара, огледа пристанището с рибарските лодки и въздъхна. 

- Защо си тук? - попитах аз.

- Все още не знаеш какво да питаш - отвърна тя, без да ме поглежда.

- Скарахме се заради теб. Стегна си багажа и отиде при майка си.

- Не сте се скарали заради мен. 

- Какво искаш? Съсипваш ми живота.

- Ти наистина си обречен - отвърна тя и откачи котарака от каишката. Животното се протегна, облиза се и скочи върху водното конче, което кръжеше над една локвичка в скалите.

- Наистина не разбирам какво съм направил - казах аз и захлупих лицето си. - Осигурявам ни покрив над главата, прехрана, почивки, получава всичко, което си пожелае. Не разбирам ти коя си, Кеда… така реших да ти викам, щом не се представяш.

- Наричай ме, както искаш - засмя се тя. Осъзнах, че отдавна не бях чувал този смях. Смехът, заради който бях пътувал по три часа всяка седмица в началото на връзката ни с Леда. Смях, който изгаряше всяка тревога. Смях, който ми липсваше както звездите липсват на небето. 

- Какво да направя? - изхлипах.

 Кеда ми подаде ръка, за да се изправя. Поведе ме безмълвно до ръба на скалата. 

- Какво… - свъсих вежди аз, но тя сложи пръст на устните ми. 

- Задаваш грешните въпроси. 

 И ме повлече със себе към водата. 

Увисване. Морски шамар. Гора от мехурчета около куршумите от телата ни. Времето е накуп. Натискам жадно въздуха в гърдите си. Кеда се рее пред мен и ме държи за раменете. Синьо-зелената тишина заглушава разума, очите на Кеда се разтварят във водата. Усещам желание да избягам. Гърча се. Долавям грациозното бумтене на солената вода, проникващо през кожата ми. Искам да извикам, но не от болка. Очите ми са широко отворени, щипят. Солта попива по невидими рани през тях. Усещам как щипе по язви, които съм заровил, които съм мислел за излекувани, но са по-жарки от всякога - изоставен в нужда от майка ми, от баща ми; натоварен с техните очаквания и надежди; отговорен за техните разочарования; потъпкани мечти за сметка на сигурни бъдеща; захвърлена любов в името на мимолетни връзки; пренебрегнати приятелства за нихилистични приключения; страх от обвързване; страх от отхвърляне; страх да обичаш; страх да те обичат; този отблъскващ страх… Морската вода се просмуква в душата ми, изпълва я с усещания за уязвимост, за привързаност… за прошка. Искам да изляза, крещя с поглед. Кеда!

 Изхвърчах над повърхността, мятайки хаотично ръце. Драпах за въздух, кашлях и плюех вода. Излязохме на плажа, където ни чакаше Север. Той се отърка в мокрия крак на Кеда с прочувствено мъркане. Към мен мигна бавно. Сринах се на пясъка, разтреперен, и се разплаках.

- Как може - казах - как може да съм толкова уплашен.

- Вече задаваш правилните отговори.

задръж…2, 3, 4.

  Паркирах колата пред блока на майка й. Позвънях на домофона. 

- Да? - беше Леда. 

- Аз съм. Може ли да слезеш?

- Защо не се обади? - попита след кратка пауза. 

- Изгубих телефона си в морето.

Леда отвори входната врата с полъх от чар и топлина. Виждайки ме прогизнал, се облещи и се засмя.

- Какво, за Бога, ти се е случило? 

- Трудно е да се обясни - казах аз и пристъпих с джвакане към нея. - Виж, нямам право да искам нищо от теб. Дойдох само да кажа, че чувствам болката ти. И че съжалявам.

 Тя присви очи и отстъпи назад. Скръсти ръце пред гърдите си.

- Твоето усещане на изоставяне, на самота, то е чиста отрова, Леда, и аз много добре го познавам, защото съм го изпитвал не веднъж - продължих аз, обърсвайки водорасло от челото си. - Като дете родителите ми се интересуваха повече от скандалите си, отколкото от мен. После се роди сестра ми и аз се изгубих в тяхната неопитност. Бях отхвърлен. И сега правя същото с теб.

- Затова ли си измисляш мои близначки? - попита тя.

- И да съм си измислил, със сигурност не съм си писал писма, но може би трябваше да те срещна отново, за да разбера колко те обичам, да осъзная колко те наранявам. 

 Разплаках се. Погледът й омекна. Раменете й се отпуснаха, ръцете й паднаха до бедрата.  

- Мислех си, че да ни осигурявам комфорт е достатъчно. Но не е. И ме е страх от другото, от близостта, разбираш ли? - избърсах сълзите от лицето си с мократа си риза и я погледнах. - Моля те, Леда, не искам да ме е страх. 

  Тя също плачеше. Хвърли се върху мен и ме прегърна. Отпуснах се в топлината й, целият треперещ. 

Една седмица по-късно Леда намери в пощенската кутия писмо, адресирано до Ники. Стори й се странно, че няма подател и хипнотизирано го отвори.

 “Скъпи Ники, ще те очаквам на скалите в последната събота на септември, в 8. М.”